Мирът

Filed Under: Животни on May 7, 2008

Борис Николов

Стоях над бездната на Езерото на Съзерцанието и наблюдавах как в глъбините гаснат последните светлини. Езерото заспиваше. Слънцето клонеше на запад. Вечерният покой се спускаше над планината.

Зад формите на природата има скрит живот. Човек може да общува с него и да придобие неговия мир. Тогава мирът е сила, която се излъчва от човека. Чрез нея той може да има всичко, каквото пожелае. Няма същество, което да не чувства Мира и да не е послушно на неговите повеления.

Наметнат със сивата гуна, аз не се различавах многo от камъните наоколо. По тях прибягваха светлини и багри. И те имаха свой живот – разговаряха на свой език.

Странно нещо – животът има вкус и човек може да го опита като чистата изворна вода. Човек може да го изследва и анализира с незнайните сетива на душата, да придобие от него знание и сила.

От скалата на бездната излезе зверче. То приличаше на лисица, но беше по-дребно, може би кръстоска с куче. Зверчето се приближаваше към мене, като че не ме виждаше. Скоро се уверих, че ме вижда и че знае за моето присъствие. От време на време то се спираше и издаваше стенание, като че въздишаше. Като дойде до мене животното замря неподвижно, свело глава до земята.

Поисках да узная от какво има нужда, тъй като беше ясно, че то молеше за нещо. Тогава на онзи всемирен език без думи, чрез който ние мигновено и непосредствено узнаваме каквото поискаме, узнах молбата на майката. Станах и тръгнах след нея. Тя ме поведе по самия ръб на бездната и спря до малка полянка сред скалите. Чух слабо скимтене, като се наведох видях малко лисиче. То беше заклещило крачето си в цепнатината на скалата. Наведох се внимателно, освободих крачето и турих малкото при майка му.

Всяко живо същество чувства Мира и му се доверява. Проверил съм това много пъти и на малки и на големи животни.

Майката издаде слаби, едва доловими звуци. Иззад скалите излязоха още три лисичета. Тя ми представяше своето семейство, оказваше ми най-голямото доверие. А не е лесно да се преодолее родовия страх.

Сега майката беше щастлива – беше легнала на тревата, а малките бозаеха като се побутваха едно друго. Големият живот присъстваше тук. Отдалечих се внимателно, за да не смутя семейната идилия.

Разделихме се и едва ли ще се видим вече. Но остана една малка радост от тази среща – една невидима нишка остана между нас. По нея тече любовта, която свързва всички същества.

сп. “Житно зърно”
бр. 3-4/2002

www.beinsadouno.com

Вижте още:

Коментирай

You must be logged in to post a comment.