Трета лекция от курса по земеделие на Рудолф Щайнер: Елементите на белтъка като носители на силите на живота

Filed Under: Биоземеделие on January 19, 2014

Рудолф Щайнер

Третата лекция стои изцяло под знака на органичните вещества. Имат се предвид веществата, които се получават в живите организми. В тях химическите елементи стават носители на Духа. Така те от една страна са свързани с химията, която абстрахира и подреди химическите елементи в течение на миналите две столетия в дълга верига от аналитични работи на много химици. Без тези работи сега нямаше да е възможно да говорим за азот, кислород, водород и т.н. Рудолф Щайнер предпоставя природонаучните знания за тези вещества.

Отбелязахме по-горе, че познание за света, свобода и отговорност предпоставят една духовна определеност на човешкия организъм. При примера с генетиката и диференциацията на органите и функциите видяхме, че генетиката трябва да се мисли само като инструмент на организма, взет като една цялост и едно единство. Това важи за всеки един жив организъм, не само за човека. Тази цялост обаче може да бъде само от свръхсетивно естество – онази реалност, която в нашето съвременно съзнание се обхваща от понятието организъм. В последна сметка ние опознахме понятията, които Рудолф Щайнер от своето свръхсетивно наблюдение описва като духовни реални същности и ги нарича членове (компоненти, съставки,) на същността (на даден организъм). Ние научихме нещо от действието на тези същностни съставни части. Тук в третата лекция е описано как става това въздействие, при което тези същности си служат с химическите елементи.

В живия организъм химическите елементи се държат не така, както се държат навън, макар да запазват своя характер. Всеки встъпва във връзка с другите елементи по специфичен начин, обаче това води до връзки, които се получават само в организма. Тук също важи и обратното: ако не познаваме поведението на елементите в живия организъм, пропускаме важни страни от характера на веществата. Когато днес изкуствено успяваме да произведем много органични съединения, това става при условия, които са съвсем други, отколкото в живото същество. Най­често изкуственото изразходване на сили и средства е значително по-голямо. Това не е аргумент против достиженията на синтетичната органична химия, а само срещу схващането, че с това се дава отговор на въпросите, които животът поставя. В организма вещественият процес в голяма степен се управлява чрез ферменти, самите те също са белтъчни вещества, тоест резултати от жизнената дейност на организма. Произходът на ферментите ни отвежда пак до гените. Кой или какво мобилизира гените по едно и също време в същия организъм на различни места по най­различен начин и то така, че целостта винаги се запазва и се развива?

Рудолф Щайнер описва процесите, наблюдавани откъм духовната страна. В живия белтък, в неговото осъществяване вече действат всичките четири съставки на съществото (физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз).

С това третата лекция се явява един вид поставяне основата на една спиритуална, на една духовна химия, в частност една духовна химия на живота. Също и тук мисленето има възможността да схване и разбере описаното от свръхсетивна опитност, ако мислещият положи съответно усилие за това. При представянето на кислорода Щайнер формулира основния проблем:

„При всичко, което става на Земята, особеното е, че духовното винаги трябва да има физически носител. Материалистите вземат само физическия носител и забравят духа. Те все пак имат право, понеже най-близкото нещо, което срещаме в сетивния свят, е физическият носител. Но те напълно оставят извън вниманието, че навсякъде духът трябва да има физически носител.„

При изучаване на химията е важно това, че изучаващият ясно наблюдава фактическите явления и може да си ги спомня, и че те не се покриват бързо с представите за химическите формули, които от никого не могат да се възприемат като външни сетивни възприятия, но въпреки това живеят в съзнанието, като че ли са възприятия. При експериментирането трябва да се проследи за всеки химически елемент какво явление се получава, когато се свързва с други елементи. При една химическа реакция всички явления се променят, едните изчезват, на тяхно място се явяват други. Остава само общото тегло. Какви промени произвежда например азотът, когато се свързва с други елементи? При такива предпоставки навсякъде съществува възможността, отделният химически елемент да стои в съзнанието като едно същество с определени наклонности. От химията човек може да узнае всичко, което един елемент прави с другите елементи. Отделният елемент трябва да се схваща като определен тип. Така Щайнер образно характеризира елементите на белтъка като „Kerle„ – „момци, мъжаги, юначаги„, които застават със своите специфични качества във висша служба на живите организми. Това е възможно, само защото самите те не са живи, а са минерали.
Така например за всички живи същества въглеродът става носител на тяхното физическо формообразуване. Изобилието на неговите възможности в известна степен се намира на разположение на структурните потребности на вида и екземпляра. Тоест той обслужва действителните биологични изисквания. Ако загреем някакъв организъм, едно растение или част от растение в херметически затворено въздушно пространство, то се овъглява, става черно. При това фигурата му се запазва по много фин начин. Теглото му намалява; също и когато преди това частта от растението е била силно изсушена, теглото остава най­често малко повече от половината. Фигурата става съвсем нееластична. Ако се остави да падне издава металически звук. Азотът, кислородът, сярата и водородът са излетели във формата на газ, останал е почти само въглеродът и нелетливите минерални съставки. Всичко се превръща на пепел, когато образуваният въглен бъде изгорен. Каквото и растение да сме взели, неговата фигура се запазва, следователно не се получава еднообразна въглищна форма, а се запазва „черният юначага„, който служи като градивен материал за построяване на най-различните фигури.

С този израз не казваме, че при самите вещества и без това обхващане (от същностните сили на даденото органично същество) вече се касае за нещо душевно или за нещо живо. Но когато представяме душевни опитности като образи (Черният юначага), се приближаваме до това, което действително съществува, и съдържанието става по-живо за нашето съзнание. Образът в смисъла тук е едно свободно избрано, познато и напълно зримо явление, което се привежда като сравнение и за което знаем, че не е самото същество, а само образ за определени негови качества. Фотографската снимка на един човек ние няма да вземем за самия човек. В образа често по­добре се изразява това, което имаме предвид, отколкото с чисти мисли. При това става дума за форма на описание, а не за заключения по аналогия.
Образи (картини) са указания, не са доказателства. Не защото при човека е така и така, та затова е така и при растенията и веществата, а напротив: човек се научава да гледа най-добре на това, което трябва да бъде съобщено, когато се опира на един познат обозрим образ, който съдържа нещо сравнимо. Това предпоставя, че другият е в състояние и възнамерява да търси точката за сравнение и да се обляга само на нея.

„Въглеродът именно е носителят на всички формиращи, на всички градивни процеси в природата. Каквото трябва да бъде изграждано – дали сравнително краткотрайният образ на растението или вечно променящият се образ на животинския организъм – там навсякъде големият скулптор е въглеродът. В себе си той носи не само черната субстанциалност, но когато е в пълна вътрешна деятелност, навсякъде в себе си той носи възникващите световни картини, великите световни имагинации, от които трябва да произлезе всичко онова, което се създава в природата.„

Към въглерода, който поема духовните градивни сили на живия организъм, които са обхванали него самия, се присъединява кислородът чрез етерното (жизнеността) като оживяващ, намиращ се в движение елемент.
С тези редове се отбелязва значението на веществата, като необходими предпоставки за жизнените процеси. Последицата на това представяне е, че за земеделеца е важно да борави с веществата така, че те по правилен начин да станат носители на Духа. Това ще рече, само веществата не са достатъчни, но не може да се работи и без съответните вещества.
Това е едно важно допълнение към втората лекция, тъй като може да е напълно целесъобразно да се внасят вещества в индивидуалното земеделско стопанство, за да могат да се вкарат в действие или в засилено действие съответните сили. Тогава въпросът е как това да се направи най-добре, тъй като съществува възможността на мястото на жизнената дейност да постъпят чисто веществени действия или на мястото на биологичното изграждане и биологичния порядък да се прибегне до технически индустриални процеси. Внесат ли се те и се свържат с процесите на живота, рано или късно това ще се окаже патологично. Обикновеното земеделско стопанство прави това във все по-широк обхват. Употребява например минерален азот, който се произвежда във фабриките под високо налягане и висока температура, и с неограничен катализатор се свързва с водорода, като по този начин се активизира. Стотици активни вещества са предназначени за употреба в земеделието.
Обобщено се описват следните отношения

Сяра:

 

 

Въглерод:

 

 

 

Кислород:

 

Азот:

 

 

Водород:

Носител на духа. Веществото, „с което духът си намокря пръстите„, когато действа в земната материя

 

Физическият ваятел, в които най-висшият достъпен за нас на Земята дух проявява своята дейност – човешкият Аз или действащият в растенията Световен дух.

 

Носител на действията на живота на физическото поле.

 

Носител на астралността, на тайнствената сетивност, чувствителност, която се излива по цялата Земя.

 

Той отново отнася в далечните простори на Вселената всичко онова, което по някакъв начин е формирано, живо и астрално. Всъщност той разтваря всичко.

 

От тези вещества живите организми изграждат своите органически субстанции. Но Рудолф Щайнер казва съвсем ясно, че има предвид не само веществата вътре в организма, а също и когато те се явяват поединично и неживи в околния свят. Там те също могат да бъдат носители на посочените сили, само че по друг начин. Така мъртвият азот в заобикалящият ни въздух е носител и посредник на много усещания на душевно-духовното, което може да се прояви като интуиция при онези, които са се подготвили да я достигнат.

Също и в това отношение, тоест във връзките между веществата и силите очевидно трябва да се научим да мислим с противоположности: над земята и под земята, жизнено и нежизнено. В края на краищата органичният живот трябва да се свърже с минералите, които са описани в първата и втората лекция:

„Варовикът и кварцът обаче намираме също и като основа за развитието на растението. И ние трябва да добием познание за онова, което въглеродът развива в процесите на храносмилането, дишането и в циркулационния процес по отношение на костното изграждане и кварцовото изграждане. Трябва да добием познание за това, което става вътре в организма, което до известна степен бихме видели, ако можехме да се промъкнем, да пропълзим дотам, и от циркулационния процес би могло да ни бъде показано как формообразуването на въглерода се излъчва във варовиковото и кварцовото вещество. Този поглед трябва да отправим, когато разглеждаме площ, покрита с растения, под които има варовик и кварц.„ (3, 102)

За образуването на семето

Във втората и третата лекция Щайнер навлиза в проблема за образуването на семето, представянето на което не е лесно разбираемо, затова тук ще се обсъди. Отнася се най-напред до общия въпрос как Космосът може да действа на Земята, а семеобразуването служи като пример за това. Той тръгва от едно мнение, което заварва в своето време, че образуването на семето произлиза от доведената докрай сложност на белтъка на растението-майка, и обяснява, че това схващане е погрешно. Старото растение докарва веществата в устройството на семето до висока степен на земно-жизнена сложност, която обаче след това довежда до разпадане на връзките между веществата. Градивните дотогава земни сили биват оттеглени и отстранени от устройството на семето. Така субстанцията в семето на растението става податлива на формиращата дейност на Космоса. Това състояние Щайнер нарича хаос. Днес никой повече не вярва, че размножаването почива на свръхсложност на семенното устройство, защото физическите процеси са обяснени много по-добре от генетиката. В 1924 още не можеше да се разчита на генетиката, ако човек сам не участваше в изследванията, понеже тази наука се намираше още в своето начало на развитие от школата на Морган в САЩ. Днес обаче тя обстойно и съвсем ясно показва, че всяко живо същество, което произлиза от оплождане, както семето, е нещо съвсем ново, а не просто продължение на старото. По този въпрос не съществува никакво противоречие спрямо мненията на всички днешни биолози. Забележителното е и заслужава внимание това, че Рудолф Щайнер дойде до този резултат по пътя на своето свръхсетивно изследване.
Генетиката е, разбира се, природна наука, тоест тя почива на това, което се усеща от сетивата, разширено с помощта на микроскопа и молекулярната биология, когато експериментира с живи същества. Нейните резултати имат голямо значение за биологията, включително за биологията на човека. Това се вижда от огромните резултати на генетиката, които далече надхвърлят това, което човек е могъл да мечтае само преди няколко десетилетия. Тъкмо защото научните резултати са така значителни, тяхното приложение е свързано с големи опасности, които обаче не са предмет на нашето разглеждане. Тук генетичната техника ни интересува само доколкото ни доставя познание за генетиката, за разбирането на живота и на размножението. Тя произхожда изцяло от атомизма в смисъла, който Щайнер му дава, а именно търсене носителя на наследствеността в най-малките частици на веществото. Такива действително са намерени в гените. Рудолф Щайнер е описал резултатите от своето духовно изследване, както ги цитирахме в началото. Той иска да допълни наличните практически и научни опитности, а не да ги подмени. Същевременно той беше много добре информиран за резултатите на науката тогава и за нейните методи и е заел позиция по много въпроси. Много са ясни и съществени неговите многобройни изказвания относно методите на природната наука, доколкото се отнася до съзнанието на учените.

По случай стогодишнината от рождението на Грегор Мендел на 22.07.1922 Щайнер говори за духовното определяне на формата, израстването и обмяната на веществата в растението, животното и човека. И казва, че обмяната на веществата се извършва от силите на Земята, израстването от движението на планетите, формите от небето на неподвижните звезди, и обяснява, че това са сложни процеси, които трудно се откриват. Той нарича Мендел забележителен изследовател, но това, което в средата на 19 столетие Мендел формулира като закони на наследствеността, го представя като атомизъм и като „последната фаза, последното издихание на интелектуализма.„ Издирването на най-малките физически носители на наследствеността безспорно трябва да се причисли към интелектуализма и атомизма в смисъла, който им придава Щайнер. Главният проблем на атомизма и генетиката е в това, че тези най-малки частици се приемат да са цялото. От Щайнеровото изложение обаче не се получава впечатлението, че той правилно е предвидил развитието на генетиката. Ако днес искаме да обхванем семеобразуването, можем да направим това само във връзка с генетиката.

Друг въпрос е какво казва Щайнер за семеобразуването от собственото духовнонаучно изследване и как ние можем да го разбираме. По-горе с обясненията на организма ние си изяснихме, че генетиката се нуждае от едно допълнение, с което отделната клетка с нейния геном да бъде така насочвана, че гените на тази клетка да действат в служба на цялото. Тъй като в другите клетки, ­ те всички разполагат с идентично генетично съоръжение, ­ трябва в същия миг да стане нещо друго, ако то трябва да послужи на цялото. При раковите клетки това свойство е изгубено.

Това цяло, тази цялостност, както и всяка друга свързаност обаче за нашето познание е винаги от понятийно, от идейно естество. Това, което наричаме действителност, произтича именно от там, че възприятията добиват своето значение чрез понятията. Ние сме фиксирани най-вече само във възприятията, но постоянно използваме нашето мислене, следователно нашата способност да образуваме понятия и идеи, без това да достига до нашето съзнание.

Знанията на генетиката изискват точно онази страна на действителността, която задно с Щайнер можем да наречем „управляваща мъдрост„. У Щайнер това още повече се диференцира, например в горепосочения доклад по повод стогодишнината от рождението на Георг Мендел. От това възниква въпросът как духовното и материалното могат да действат заедно. Така е винаги в живия организъм; в семеобразуването обаче то става по особен начин. До цъфтежа израстващото растение като че ли достига до един край, при който настъпва нова по-висока духовна намеса, която дава определена насоченост на семето. И тази насоченост предпоставя, че действащите дотогава сили се оттеглят от материята. По този начин материята става способна да поеме силите от Космоса. Това състояние на нова насоченост на формирането Щайнер нарича хаос.

Според неговото изложение мъдрост действа безспорно и в това, което той нарича „земно„, например в обмяната на веществата в майчиното растение. Тогава семедаващото растение в цвета се подготвя за оплождането. В сложни процеси наследственият материал на клетъчните ядра във всяка полова клетка се смесва и след това се дели на две (степените на делене при процеса на узряване или меиозе, геномът става хиплоиден). Това важи за устройството на семето и на прашеца по съвсем подобен начин. В това хиплоидно състояние възпроизвеждащите клетки са готови да се слеят с комплементарни (допълващи) също така хиплоидни клетки. Това сливане става като последствие от опрашването на цветовете. По този начин се получава оплодена клетка и от нея едно действително ново растение, което не е просто продължение на растението-майка. Неоплодените хиплоидни клетки се разпадат, нямат по-нататъшно развитие. Белтъкът на растението и с това неговите ензими сега се определят от ново комбинираните гени. Това важи за сперматофитите, за растенията, които се развъждат чрез семена, и за които става дума при Щайнер. Доколкото при низшите растения процесът е малко по-друг, това не променя казания тук аспект. Зрелите, способни за оплождане хиплоидни клетки според застъпеното тук схващане съответстват следователно на хаотичното състояние според терминологията на Щайнер.

Също и при цветния прашец на опложданите от вятъра растения става въпрос за клетки с половин хиплоиден комплект от хромозоми. Цветният прашец изпълва атмосферата. Той се разпространява над почвата на височина до 1500м. Няма причина да не се допусне, че топлите летни течения отнасят цветен прашец чак до границите на атмосферния слой, в средните ширини чак до около 10 000 м височина. Дали това е „хаос в най-далечните околности на света„ , „разпадане в световен прах„ ? След юнски дъжд всяка локва има жълта покривка от цветен прашец. Цистерните, които събират дъждовна вода от покрива, са покрити с гъст пласт цветен прашец. Но при това едва ли би могло да се говори за разпадане на връзките на веществата.
Щайнер говори за семе, което се разпада на световен прах. Но самото семе всъщност е резултат от процеса. Тъй като във всяко семе вече се намира едно обособено малко ново растение. Тук може да става въпрос само до устройството на семето и до цветния прашец, тоест за органи на цвета, които водят до изграждане на семето.

Ние не искаме просто да твърдим, че Щайнер е имал предвид това, но тук става въпрос за реални процеси, които трябва мисловно да проследим, когато търсим действителността. Едното е сетивният свят и до голяма степен микроскопичният сетивен свят. Но Щайнер от свръхсетивно наблюдение описва духовния свят (в общ смисъл) и, както той често казва, в макроскопично разглеждане. Но „никога няма дух без материя и материя без дух„ Пълната земна действителност съдържа и двете страни. Това пронизва целия Курс и цялата антропософия. От така свързаните изказвания можем да разберем, че «хаосът в семето и хаосът в най-далечните простори на света» трябва да действат свързано и че от това произлиза чудно подредената структура на едно семе, а не пак нов хаос.
При тези предпоставки хиплоидният прашец би могъл да се приеме за носител на космичните действия, за които говори Щайнер. Впрочем генетично той носи само половината на това, което съставлява новото растение.

Генетиката дава разбиране по въпроса как старият организъм чрез своя афинитет към това особено космично местоположение довежда устройството на семето в такова космично положение, «че космичните сили да въздействат върху него от правилните посоки, та от глухарчето да произлезе пак глухарче, а не кисел трън» . Генетичната основа на всяка клетка позволява само присъщото на нейното естество, тоест съответстващото на нейните гени действие на космичните сили, за които Щайнер говори при новообразуването на семето.

Щайнер говори също за освобождаването на отделните химически елементи чрез водорода, от една страна във връзка с разпръскването им в световните простори и от друга страна – в семето. Ако действа хаос върху хаос, според нормалната преценка може да се получи пак само хаос. Би могло обаче да се мисли, че във веществения хаос на Вселената действат космичните сили и така могат да образуват семето.

Интересно е във връзка с това едно изказване, което Щайнер прави пред медиците:

«Друго е положението при растителния белтък. Растителният белтък не се намира под въздействието на такива четири органни системи (пикочно-бъбречна система, чернодробна система, белодробна система и сърдечна система), поне привидно е така; но той се намира под едно друго въздействие. Той стои под въздействието на кислорода, азота, водорода, въглерода и под въздействието на това, което винаги се намира в общата външна метеорологична природа, под въздействието на сярата, която е посредник на функциите на тези четирима. Разпръснатите в атмосферата четири вещества причиняват при растителния белтък същото, което в човека правят сърцето, белите дробове, черният дроб и т.н. И в природата извън човека като изграждащи сили в тези четири вещества е налице това, което във вътрешната природа на човека индивидуализирано се съдържа в четирите органни системи. Много е важно, когато изричаме названията кислород, водород, да не мислим за това, което се намира в тези така наречени вещества само като за вътрешни сили, за което говори днешната химия, а трябва да си представим тези вещества със съзидателни сили, с въздействащи сили, които винаги имат отношение една към друга, с което тези вещества със своите действия допринасят към инвентара на земното.»

Както при Селскостопанския курс и тук се отнася до изказване, отпечатано по стенограма и непрегледано от лектора.
Когато говорим за вещества, съвсем естествено мислим за тяхната наличност във веществена връзка като например в белтъка на едно семе или в устройството на семето, както сме учили по химия. Тук се мисли нещо друго, нещо изненадващо – че от веществата в атмосферата произлизат етерно-астрални въздействия, от кислорода, азота, водорода, въглерода, чиито функции се опосредяват в растенията от сярата. Следователно говори се за въздействия на веществата, без тези вещества да навлизат във физическото тяло на растението.

(И тези произлизащи от атмосферното пространство въздействия съответстват в човешкия (етерен) организъм на въздействията, които произлизат от органите и се простират върху целия организъм, следователно не само в отделния орган).

Вероятно този е начинът на въздействие върху растенията, който Щайнер свързва с големия хаос и разпадането на миров прах. Хаотично разпръснатите в атмосферата вещества дават на космичните сили основата, за да действат те специфично в образуването на семената, тъкмо защото в атмосферата самите вещества не са подредени. Във взаимодействията в семето обаче ние не намираме тези вещества. Вещественото, което намираме в него, се е развило от малкия хаос, тоест от годното за изграждане и отворено за това външно въздействие устройство на семето във физическото тяло на растението.

Може да се направи сравнение също с наша сетивна опитност. Ние виждаме един предмет благодарение на светлината. Светлината става видима чрез веществото на предмета. В съзнанието на първо място се явява не светлината, а предметът. По отношение на зрителното сетиво няма да търсим никакви вещества от предмета в нас, в окото или в зрителния нерв. Въпреки това предметът с неговите вещества светва и действа в нас. По този начин не само познаваме света, но той действа върху нас. Ние се отнасяме към възприетите предмети по съответен начин: радваме им се, когато са хубави и приятни. Освен това, почти всички веществообменни процеси в нас и без нашето съзнание се влияят от светлината. Въздействието преминава през окото, през определени влакна на зрителния нерв, хипоталамуса в мозъка, хипофизата и щитовидната жлеза. Видът на светлината е така строго веществено специфичен, че се използва за много фина и точна физико-химическа аналитика (атомно-абсорбционална спектроскопия и атомно-флуоресценционна спектроскопия).

Впрочем това са само указания за това, което Щайнер е имал предвид, предполагаеми аналогии. Чрез тях ние възбуждаме своето мислене и се освобождаваме от привичките. Щайнер говори за условията, при които само свръхсетивно възприемаемите, тоест духовните сили в същинския тесен смисъл на думата действат върху физиката на растението. Астралните сили в светлината спират растежа на живия филиз и предизвикват превръщането на новите млади листа в цветове. Цветните пъпки не могат повече да асимилират под въздействието на светлината, а трябва да дишат кислород като едно животно. Това продължава до образуването на семе. За възникването на семето навлизат още по-висши сили. За тях се отнася при Щайнеровите изложения относно хаоса в семето.
Относно бобовите растения
Бобовите растения (наричани още шушулкови със семейството на мимозите и на пеперудоцветните) са в състояние да свързват азота на въздуха в азотни съединения. Това става с помощта на почвени бактерии, които се заселват в коренните власинки и тогава образуват в корена колонии от подобни на бактерии (бактероиди) малки организми, които се намират във видимите коренови грудки. Биологичният процес на синтезиране на азота от въздуха в тези грудчици е енергоемен процес, който е възможен поради потока от захарни вещества от страна на културните растения, които те образуват в листата под въздействието на светлината. Надземната част на растението като противоположен процес пък богато се снабдява с азот чрез симбиозните процеси в корена. Още преди да загине растението, могат да загинат колониите в грудките. Това води до загуба на азот в почвата и с това до снабдяване с азот на съседните растения, чиито корени също проникват същата почва. Без такива съседни растения може да се дойде до загуба на азот в дълбочината на почвата.
Освен това бобовите растения имат една важна способност чрез отделяне на киселини да разтварят минералите в почвата и да ги поемат. Това води до високо съдържание на калций в повечето от тези видове и до киселинност в почвата, ако растенията с тяхното варово съдържание не останат на същото място, например защото ще се продават като сено или отделните вещества от хранените с бобови растения животни не попаднат обратно в същата почва. Двете способности – синтезиране на азот от въздуха и разтваряне на минералите в почвата, изискват силен поток асимилати в корените.

Волфганг Шауман

„Въведение в курса по земеделие на Рудолф Щайнер”, превод Д­р Петко Бояджиев

Вижте още: