Рудолф Щайнер: Поглед към дейността на природата и действието на Духа в природата – част 2

Filed Under: Биоземеделие on May 7, 2013

Рудолф Щайнер

И така имаме следното: най-напред виждаме въглеродния скелет, начертан в синьо; зеленото е етерната кислородна същност; с жълто е означено астралното формирование, което тръгва навсякъде от кислорода и опосредено от азота осъществява прехода между въглеродообразното и кислородообразното по сините линии онова, което е означено със зелените щрихи.

Но всичко, което в живите същества е изградено във фини структури, трябва да може също отново да изчезне. Изчезва не Духът, изчезва онова, което Духът е вградил във въглерода и за което привлича живота от кислорода. Така изграденото трябва да може да изчезне не само в просторите на Земята, а и далеч в Космоса, далеч във Вселената. Това го прави едно вещество, което е възможно най-сродно с физическата същност и също така възможно най-сродно с духовното, това го върши водородът. Макар водородът да е най-финото от всички физически вещества, той напълно раздробява физическото и така раздробеното се разнася от сярата и се влива в недиференцираните области на Вселената.

Може да се каже, че в такива формации Духът е станал физически, той живее в тялото астрално, като свое подобие под формата на Аз. Във физическото тяло той живее по физически начин, като физически преобразен Дух. След известно време Духът започва да се чувства не добре и иска да се освободи. Сега той, междувременно оросен пак от сярата, отново се нуждае от вещество, в което да се освободи от всяка определеност, от всяка структура и да полети в общата неопределеност и хаотичност на Вселената, където няма и следа от една или друга организация. Това вещество е водородът, който се намира най-близко от една страна до Духа и от друга страна до физическото. Той отново отнася в безкрайността на Вселената всичко, което е оформена и оживена астралност, за да бъде отново поета от Вселената. Всъщност водородът разтваря всичко.

Тези са петте вещества, които действат в живите същества, както и в привидно мъртвите, които са само преходно мъртви. Сяра, въглерод, водород, кислород, азот, всички те се намират във вътрешна връзка с една съвсем определена духовна същност и следователно са нещо съвсем различно от това, за което говорят химиците. Нашите химици говорят само за труповете на веществата. Те не говорят за истинските вещества, които са и трябва да се познават като живи и чувстващи. Тъкмо водородът, който изглежда най-фин и с най-малко атомно тегло, от петте е най-малко духовен. Когато човек медитира – искам да отворя скоба и да вмъкна това, за да видите, че в медитирането няма нищо мистично и мъгляво – какво всъщност прави човек, когато медитира? Човекът на Изтока е правел медитация по свой начин. Ние в Средноевропейския Запад правим това по свой начин. Ние извършваме медитация, която само косвено се обляга на дихателния процес, ние всъщност действаме и живеем в концентрация и медитация. Обаче всичко това, което правим, когато се отдаваме на душевни упражнения, то има все пак една тиха, субтилна, срещуположна телесна страна. Чрез медитирането се променя, макар и съвсем неуловимо, равномерният начин на дишането, което е така тясно свързано с човешкия живот. Когато медитираме, винаги задържаме в себе си малко повече въглена киселина, отколкото при обикновеното будно съзнание. В нас винаги остава малко повече въглена киселина през време на медитацията. Ние не отблъскваме цялата мощ на въглената киселина, както правим в обикновения живот, а задържаме част от нея. Не изхвърляме постоянно цялото количество въглена киселина веднага там, където от всички страни сме заобиколени с азот. Част от нея задържаме в себе си.

Една аналогия: ако си блъснете главата в една маса, ще усетите само вашата болка от това. Ако леко се допрете, ще усетите повърхността на масата и други нейни свойства. Същото е, когато медитирате. Вие постепенно се враствате в едно изживяване на азота около Вас. Това е действителният процес при медитирането. Всичко става познание, също и това, което живее в азота. Тъй като той е много умен момък, който осведомява човека за това, какво правят Меркурий, Венера и т.н., защото той знае това, направо го усеща. Всички тези неща почиват на напълно реални процеси. И тук е точката, където – за това ще кажа още някои неща по-точно – всъщност духовното във вътрешната дейност започва да оформя определено отношение към селското стопанство. Там се намира това, което постоянно възбужда особения интерес на скъпия ни приятел Щегеман, а именно взаимодействието на душевно-духовното с нещата около нас. Вече разбирате, че никак не е лошо, ако този, който се занимава със земеделие, може да медитира. По този начин той става чувствителен за откровенията на азота и може да упражнява земеделие в съвсем друг стил и в съвсем друг смисъл отколкото онези, които не правят това. Такъв човек добива всякакви знания внезапно. Те сами се появяват. Той започва да разбира тайните, които царят в имотите и в селскостопанския двор.

Не може да се повтори това, което казах тук преди час, но аз мога да го характеризирам по определен начин. Да вземем един селянин, както върви през нивата си. Ученият го смята за невежа, за неосведомен. Ученият казва, че селянинът е глупав, но в действителност това не е вярно, то е из основи погрешно. Селянинът – извинете, това е точно така – той е един медитант, той медитира. Което той промедитира в своите зимни нощи, това е твърде, твърде много. Той усвоява това, което е един вид придобиване на духовно познание. Той не може да го изрази, то внезапно се появява. Той върви през полето и изведнъж то е там. Той знае нещо, което след това изпробва. Това съм го виждал много пъти, когато като млад съм живял със селяни; винаги, навсякъде е така.
Трябва да се тръгне от тези неща. Простото интелектуализиране не води до такива дълбочини. В края на краищата, животът и работата в природата са така фини и незабележими, че не могат да се схванат с грубите понятия на ума. В последно време науката прави тези грешки. Тя иска с грубите разсъдъчни понятия да разбере нещата, които обаче са направени много по-фино.

Всичките тези вещества – сяра, въглерод, кислород, азот, водород – са обединени в белтъка. А сега ще разберем образуването на семето още по-точно, отколкото можахме да направим досега. Ако въглеродът, водородът, азотът по някакъв начин се явяват в листата, цвета, чашката, корена, те навсякъде са свързани в някаква форма с други вещества и са зависими от тези вещества; те не действат самостоятелно. Самостоятелни са само в две насоки: или когато водородът отнася всичко в просторите на Вселената, като отнема всяка определеност на нещата и като оставя всичко да се разтвори в общия хаос, или когато водородът насочва първичните съставни вещества на белтъчините в малкото семе и ги прави самостоятелни, така че те да станат чувствителни за въздействията на Космоса. В малкото семе е хаос, и далеч в обкръжението му също е хаос. Тогава хаосът в семето и хаосът в най-далечните обкръжения на света трябва един на друг взаимно да си въздействат. Тогава се поражда новият живот.

Сега да разгледаме как в природата се осъществява действието на тези така наречени вещества, които всъщност са носители на Духа. Това, което действа вътре в човека като кислород и азот, прави това по точно определен ред. Там вътре живеят свойствата на кислорода и азота. С обикновената наука това не може да се констатира, защото е скрито във вътрешността на природата. Но съединенията, производни на въглерода и водорода не се държат така прилежно. Да вземем най-напред въглерода, когато в своето действие идва от растителното царство и преминава в животинското и човешкото царство, където въглеродът трябва да влезе в действие. И сега, за да предложи този твърд образ, въглеродът трябва да се вгради в един дълбоко поставен скелет и този дълбоко положен скелет е нашият костен скелет, съдържащ калций, а така също и кварц. Този скелет ние винаги носим в себе си, така че в човека и животното въглеродът маскира своята формираща си-ла.Той се увива около формиращата сила на калция и силиция. В самия човек, също и в животното, той не винаги се обявява за единствено меродавен, а се опира върху това, което формират калцият и кварцът. Варовикът и кварцът са основата също и за развитието на растението. Сега трябва да добием познание за онова, което въглеродът развива в процесите на храносмилането, дишането и в циркулационния процес по отношение на костното и кварцовото изграждане. Трябва да добием познание за това, което става вътре в организма, което до известна степен бихме видели, ако можехме да пропълзим дотам и от циркулационния процес би могло да ни бъде показано, как сияе формообразуването на въглерода във варовиковото и кварцовото вещество. Този поглед трябва да отправим, когато разглеждаме площ, покрита с растения, под която има варовик и кварц. В човека не може да се проникне, обаче там може да се получи това познание, там може да се види как кислородът се хваща от азота и бива пренесен във въглерода, но доколкото въглеродът се опира на варовика и кварца. Можем също да кажем: кислородът само преминава през въглерода. По този път в почвата трябва да бъде пренесено това, което живее наоколо, което е кислородът като жива същност. Той с помощта на азота трябва да бъде вкаран в дълбините на земята, където може да добие форма във варовика, като се опира на кварца.

Този процес по чудесен начин може да се наблюдава при пеперудоцветните растения, при бобовите култури, при всички растения, които в земеделието могат да се нарекат събирачи на азот. Те са предназначени да привличат азота, за да го предават на почвата под тях. Когато човек погледне тези растения, вече може да каже:наистина долу в земята има нещо, което се нуждае от азот така, както белите дробове се нуждаят от кислород. И това е варовикът. Долу под земята е варовикът, който е зависим от това, да вдишва азот, както човешките дробове са зависими от вдишването на кислород. И пеперудоцветните растения представляват нещо подобно на това, което става с нашите епителни клетки. Именно чрез вдишването азотът слиза долу. И това са единствените растения от такъв вид. Всички оста нали растения не са свързани с вдишването, а с издишването. За нашето наблюдение, бих казал, че цялостният организъм на растителния свят, ако изходим от азотното дишане, се разделя на две части. Навсякъде, където срещаме пеперудоцветни растения, виждаме пътя на дишането. В другите растения виждаме други органи, които упражняват дишане по много по-скрит начин и в действителност имат други функции.

Ние имаме задачата да се научим да виждаме, че всеки растителен вид е поставен в цялостния организъм на растителния свят, както отделният човешки орган е поставен в цялостния организъм на човека. Човек трябва да гледа на отделното растение като на част от едно цяло. Когато нещата се разглеждат по този начин, тогава ще се види голямото значение на пеперудоцветните растения – разбира се, тези неща се знаят, но е необходимо да се опознаят от духовна гледна точка, тъй като съществува голяма опасност в скоро време, особено където са загубени традициите, новото да бъде приложено по съвсем погрешни начини.

Как действат тези пеперудоцветни растения може да се види. Всички те имат особен стремеж да задържат в областта на листата плодообразуването, което при другите растения се изнася нагоре. Плодът иска да се оформи преди цъфтенето. Всички пеперудоцветни имат тенденцията да образуват плод преди да са цъфнали. Причината е, че това което се проявява чрез азота, се задържа близо до земята – те пренасят азотообразното (астралността, която е свързана с цъфтенето и плодообразуването, бел пр.) към земята. При тези растения азотообразното се насочва към почвата по-силно, отколкото при други растения, където то се развива на по-голямо разстояние от земята. Пеперудоцветните растения оцветяват листата си малко по-тъмно от обикновеното зелено. При тях е налице един вид атрофия на собствения плод, семената им имат кълнимост само за кратко време и скоро я загубват. Тези растения са организирани така, че за своето развитие използват най-вече това, което растителният свят дължи на зимата, а не това, което той дължи на лятото. Човек е изкушен да каже: в тези растения е заложена тенденцията да чакат зимата, те наистина искат да чакат зимата, за да се развиват. Растенето им се забавя, когато намират достатъчно това, от което се нуждаят: достатъчно азот във въздуха, който по свой начин могат да пренасят надолу.

Това са начините да може да се проникне в живота и развитието на това, което става в почвата и над нея. И когато се прибави, че варовикът има учудващо сродство с човешкия свят на желанията, тогава виждаме, как всичко органично става живо. Варовикът, докато е още калций, няма спокойствие, навсякъде иска да се осъществи, да стане варовик, да се свърже с кислорода; но и тогава не е доволен, и има желание да поеме всяка възможна метална киселина. Той иска всичко да привлече към себе си. В почвата той развива истински характер на силно желаещ. Който е по-внимателен, ще види разликата между него и другите вещества. Варовикът изсмуква всичко, което е различно от него. Човек има чувството, че всичко, което има характер на желание, е разпространено навсякъде, където има варовик и то привлича и растението. И понеже всичко, което варовикът иска да има, живее в растението, той го притегля и го изсмуква оттам. Затова се налага то да му бъде постоянно изтръгвано. Как да бъде изтръгвано? Чрез големия благородник, който не иска нищо за себе си.

Има такъв благородник, който всъщност нищо повече не иска, който почива в себе си. Това е кварцът. Той е достигнал до покой в себе си. Ако хората мислят, че могат да видят кварца само в твърдите минерали, те грешат. В хомеопатични дози кварцово вещество има навсякъде и то почива в себе си без някакви претенции. Варовикът има претенции към всичко, кварцът не претендира за нищо. Той е като нашите сетивни органи, които не възприемат самите себе си, а възприемат външния свят. Кварцът е всеобщото външно сетиво в земния свят. Варовикът е всеобщото външно желание в земния свят. Глината ги опосредява, тя стои между тях. Тя стои по-близо до кварца, но въпреки това е посредник към калция.

Виждате, че трябва да се проникне по-дълбоко, за да се постигне едно по-чувствително познание. Варовикът трябва да се схваща като момък, изпълнен със силни желания, тъй като той иска всичко да откъсне, да грабне, а кварцът трябва да се разглежда като онзи благородник, който изтръгва всичко онова, което варовикът е ограбил, отнася го в атмосферата и изгражда формите на растенията. Той живее така, че или се огражда като в някой замък например в полския хвощ, или разпръснат навсякъде, по някога в силна хомеопатична доза, се занимава с това, което трябва да се отнема от калция. Виждате как отново срещу нас застава невероятно интимното природно действие.

Въглеродът е истинският строител във всички растения, скулпторът на скелетообразните опори. В течение на земното развитие обаче това му става трудно. Въглеродът би могъл да формира всички растения само ако под него би имало вода. Тогава всичко би растяло, обаче сега отдолу се намира варовикът, който му пречи. Затова той се свързва с кварца и така кварц и въглерод заедно и в съюз с глината пак строят, като преодоляват съпротивата на варовика. Как прочее в такава обстановка живее едно растение? Отдолу варовикът иска да обхване растението с пипала; горе кварцът иска да го направи съвсем тънко, фино, стройно, влакнесто, каквито са водораслите; но между тях се намира нашият истински строител на растителните форми – въглеродът, който подрежда всичко. И точно както нашето астрално тяло създава ред между Аза и етерното тяло, така азотът като астрална същност действа посреднически. Трябва да се научим да разбираме как азотът действа между варовика, глината и кварца, между всичко онова, което варовикът постоянно дърпа надолу и това, което кварцът би желал да излъчи нагоре.

Възниква въпросът: как азотното вещество да бъде доставено в растителния свят по правилен начин? С този въпрос ще се занимаем утре и с това ще направим преход към видовете торове.

Използвана литература:

Рудолф Щайнер

Биодинамично земеделие

Вижте още: