Индианско земеделие

Filed Under: Биоземеделие, Други on June 23, 2011

индианско земеделие

Земеделие и събирателство при горските народи

Континентът на царевицата

Както знаем Америка е континентът на царевицата. Смята се обаче, че тя не се появила от само себе си по тези ширини, а се получила в резултат на експериментирането на коренните жители, които кръстосали две нискодобивни диви растения. За разлика от култури като пшеницата, овеса, ечемика и просото, чиито семена не изискват нищо повече, за да се захванат освен да бъдат „небрежно” хвърлени в някоя плодородна земя, царевицата е растение, което се нуждае от много повече грижи. Семената на царевицата не могат да бъдат пръснати току така, а всяко трябва да бъде поставено в дупка и да бъде грижовно покрито инак няма шанс да покълне.

В сравнение с алгонкинските народи, които се прехранвали главно от лов и риболов и в редки случаи се занимавали със селско стопанство, ирокезките племена отдавали по-голямо значение на земеделието. Имало случаи, когато се отправяли на военен поход само за да се сдобият с нов сорт царевица.

Земеделско ориентираните индианци си служели с прости, но ефективни методи за обработване на земята. Шамплеин разказва, че вместо плуг използвали твърдо дърво, оформено като лопата. Разказва също, че царевичните ниви обграждали селищата и заемали стотици декари площ. Обикновено нивите се засявали през май, като поставяли по три-четири царевични и бобени семена в редица и през интервали от няколко стъпки, а после хубаво ги затрупвали с пръст. Когато семената започвали да покълват, бобовите стъбла се покатервали по дългите близо пет метра царевични „снаги”, като по този начин не позволявали на земята да обрасне в плевели. Тиквите обикновено се засаждали в по-открити пространства, опасващи царевичните посеви, но на известно разстояние от тях, така че да не бъдат засенчени снажните им стъбла. Ирокезите хранят голяма почит към тези три растения – боба,царевицата и тиквата.

Считат ги за сестри, избрали да живеят заедно. Наричат ги „поддръжници на живота” и голяма част от церемониите от годишния им календар са посветени на тях.

За да осигурят благоприятни условия за земеделие, коренните жители прибягвали до обезлесяване на участъка. Процесът бил бавен и траел две години. През първата мъжете обелвали корите на дърветата, за да изсъхнат, а през втората изгаряли изсъхналите дървета. Реколтата се разпределяла на няколко части: общоплеменна, общородова, общосемейна. Първите две били предназначени за общите тържества, за старите и нуждаещите си или в случай на война и бедствие. Зърното за бъдещи посеви се запазвало на кочаните, сплетени във вид на гирлянди.

Трябва да се отбележи, че европейците познават царевицата, тютюна,боба, тиквата, слънчогледа, граха и различни видове ядки именно от контактите си с местните жители. Колумб е първият, който видял (в Хаити) простиращите се надлъж и нашир царевични ниви. Да не говорим, че картофите спасили множество гладуващи по това време страни, особено по-северните като скандинавските. В историята са известни дори и т.нар картофени бунтове, възникнали от отказа на селяните в Германия да сеят новата култура, която впоследствие става тяхно национално ястие.

Събирателство

Алгонкините не се занимавали така усърдно с отглеждане на култури. Дори царевицата не била от първостепенна важност. Главната им селскостопанска култура бил дивият ориз. Всъщност дивият ориз няма нищо общо с ориза, а е зърнено растения, което узрява към края на август. Англичаните го нарекли така, защото семената му наподобявали оризовите и виреел във вода подобно на ориза. Французите се затруднили още повече с определянето му и затова го нарекли „странен овес”.

Сред меномини дивият ориз заемал особено важна роля и затова били наречени „народа на дивия ориз”. Той им бил даден от подземно същество, на което оставяли дарове, за да осигурят добра реколта. Поставяли тютюн в малка дупка и водачът на церемонията молел за хубаво време през идните четири дни, през което трябвало да съберат реколтата. После в огъня се оставял тютюн, с който да умилостивят Гръмотевичните същества. Накрая поднасяли лула, която изпушвали помежду си и приключвали с пиршество.

Оризовите полета и съответната реколта принадлежали на отделните семейства. В тежки години на безплодие и глад обаче запасите били общи. Понякога се назначавали пазачи, които да охраняват полята от натрапници, докато дойде време за беритба. Жени в цикъл и семейства, които били загубили свой роднина през изминалата година, не били допускани за беритба.

Организацията по прибирането на реколтата трябвало да бъде безпогрешна и затова се осъществявала под надзора на опитни хора. На заранина жителите се запътвали към полята и в знак на почит всеки хвърлял щипка тютюн във водата. После се разпределяли в лодките. Във всяко кану имало по две жени, които се занимавали с обирането на плода, докато мъжът насочвал кануто. Индианците очиствали събрания ориз от клонки, червеи и песъчинки, а сетне го сушели и запичали на огъня, като внимавали да не загори. Накрая на бос крак или със специално направени за целта мокасини започвали да танцуват по ориза, като така успешно премахвали люспите.

И ирокезите, и алгонкините събирали плодове и корени – земен орех, който бил ирокезки специалитет, диви картофи, див лук, гулии, червена боровинка,синя боровинка, малини, ягоди,от които правели зимнина,череши, ядки като жълъди, орехи и лешници. Добивали мляко от особен вид растение, изпускащ сок подобен на мляко, събирали корени от жълтата водна линия. Събирали и кленов сок, като пробивали дървесната кора и правели улеи, по които да се стича сока. После го изсипвали в котли от дървесна кора, които окачали и оставали над жаравата, докато сокът се сгъсти в сироп. Сиропът бил идеален заместител на сладкото и захарта.

Не на последно място някои индиански народи обичали много солта и пътували надалеч, за да си я набавят. При други като онондага тя била забранена, защото разваляла човешкия ум. Като неин заместител използвали пепелива вода, а месото и рибата можели да запазят за дълго време, като ги варели в солена вода.

Източник

Вижте още:

Коментари (1)

 

  1. […] индикатор на почвата – дъждовните червеи. Ако ги няма – търсете […]